Как започна всичко?*

Европейският банков съюз е централната тема в настоящата статия. Причините за неговото създаване, същността му и търсените ефекти от неговото функциониране е в пряка връзка с историческия генезис на институционалното изграждане на Еврозоната. Това е причината да се върнем малко назад към историята, за да потърсим отговор на въпроса как и защо единната европейска валута бе създадена.

Идеята за единна европейска парична единица се заражда още от Средните векове, но реалните действия идват доста по-късно, през февруари 1969г., когато вицепрезидентът на ЕК Рейман Бар, „поставя на масата” стратегия за икономическа и валутна колаборация между европейските страни. Този план идва веднага след кризата от ноември 1968г. От 6 март 1970г. министър-председателят и министър на финансите на Люксембург Пиер Вернер поема отговорността за оформянето на идеите и процедурите за създаване на икономически и паричен съюз. Планът „Вернер” претърпява множество корекции под ударите на междудържавните политически и икономически противоборства. Една от основните пречки е липсата на консенсусна позиция за създаването на наднационална институционална инфраструктура.

Стъпка по стъпка, паричните системи търпяха сериозни промени. За съжаление, политическият елит успешно пласираше грешната идея за това, че изцяло държавно контролираните (fiat) пари са много по-качествени от стоково-обезпечените пари. Проектът за единната валута бе последователно и умело и активно защитаван от френските социалисти. Един подобен проект щеше да постигне няколко основни цели. В основата стоеше „фикс-идеята” да се премахне германската марка от европейската сцена, т.е. да се намали икономическата доминация от страна на Германия, чрез силната марка. С това щеше да се отвори още по-широко възможността за ускорена инфлация в интерес на правителствата и банковия сектор. Един широк валутен съюз дава нужния мащаб за понижаване на вероятността от хиперинфлацията, защото разпределението на инфлацията ще се осъществява върху голяма икономическа територия.

Германия претегли ползите от подобен проект и даде своето съгласие. Така дойде 1 януари 1999г., когато на обществената сцена официално се появи Европейския паричен съюз. Единната парична единица евро замени разчетната единица ЕКЮ (European Currency Unit), която наследи европейската разчетна единица през 1979г. Освен сметководна единица, ЕКЮ-то прие функциите на международно резервно средство, но реално то представляваше просто една валутна кошница с определени тегла на стоково необезпечени валути. Еврото стана законно платежно средство за всички дванайсет страни членки, като от началото на 2002г. в обръщение бяха пуснати и първите евро-монети и евро-банкноти.

Еврозоната, както всяка една стоково-необезпечена парична система, бе изначално неустойчива. Още от самото начало на паричния съюз стана ясно, че критериите от Маастрих ще бъдат нарушени и то скоро. Изискванията в Пакта за стабилност и растеж бяха меко казано маргинализирани, и то най-вече от „моторите” на Европа – Германия и Франция. А когато, през есента на 2003г., трябваше да получат официални предупреждения за намаляване на дефицитите си от Комитета на министрите на икономиката и на финансите – това не се случи. Още в средата на 2004г., освен Германия и Франция, с дефицит над критерия 3% бяха Италия, Гърция, Португалия и Холандия.

Еврозоната бе поставена на колене, малко след финансовото фиаско отвъд океана, с задълбочаване на т.нар. „дългова криза”. Панически започнаха да се търсят нови институционални механизми за заздравяването на банковия сектор и валутния съюз на стария континент.  Европейският банков съюз е един от тези механизми, които се считат за ключови в борбата за оцеляване, стабилизиране и бъдещ прогрес.

Европейски банков съюз – спасителният пояс за еврозоната?

Икономическите проблеми пред Европа могат да се разрешат единствено чрез много дълбоки структурни реформи. За съжаление, в момента „паричният артилерист” Марио Драги е поел битката срещу ниската инфлация и ниския икономически растеж. А когато структурните реформи се заменят с печатане на пари, тогава и малкото оптимизъм може да изчезне.

Европейския банков съюз излъчва някои конструктивни идеи за бъдещо стабилизиране на разградения двор на европейския банков сектор. Дали целите са реалистични и искрени е друг въпрос, важното е, че и малкото правилни насоки за реформа на системата на банкиране с частични резерви заслужава адмирации.

Официално заложената цел пред Банковия съюз е заздравяването на банковия сектор и финансовата система като цяло. Стабилната финансова система, от своя страна, е необходимо условие за устойчив растеж на европейската икономика в бъдеще. Завръщането на доверието в банковите институции ще спомогне за по-активен пазар на заемни средства, което ще раздвижи икономическата активност, инвестициите и съответно, икономическия растеж.

Няма съмнение, че доверието е ключовата дума за поддържането на стабилност в банковата система, защото днешната система на банкиране с частични резерви предполага бързи и дълбоки кризи. В последните години, генерирането на доверие бе в ръцете на централните банкери. Те бяха и все още са натоварени с грешната задача да регулират процесите в банковия сектор, да се намесват активно при нужда. Това е грешка, защото намесата на централните банки не просто не води до положителни резултати, а напротив, отлага нужните реформи, което повишава социалната цена на текущите проблеми.

Банковият съюз трябва да има за цел ограничаване на подобни намеси от централните банки, за налагане на банкова стабилност, създавана от пазара за пазара. С други думи, банкова отговорност и поемане на личен риск при провал. Единственият шанс Банковият съюз да се превърне в успешен проект е чрез преформулирането на своите цели, именно в подобна насока.

Друга грешка във формулираните цели, към днешна дата, е идеята подобен механизъм да се грижи за потичането на повече кредит към реалния сектор и генерирането на икономически растеж. Това е задача на самия реален сектор, на конкуриращите се компании, произвеждащи и продаващи все по-ефективно и по-ефикасно. Важно е да разберем, че банковият кредит не създава ресурси, той има функцията да насочва вече съществуващите ресурси към компаниите, които имат нужда от тях. Изкуственото стимулиране на кредитния процес може да доведе само и единствено до балонизиране на сектори, по подобие на ипотечния пазар между 2001-2007 година.

За да има реален успех, Банковият съюз не трябва да се разглежда просто като инструмент за текущо стабилизиране, за привнасяне, единствено, на капка доверие в нестабилно функциониращата кръвоносна система на икономиката на Стария континент. Той трябва да насочи усилията си към връщането на класическите банкови принципи, за повече реална отговорност, рискова нетолерантност, и категорично откъсване на данъкоплатците от бъдещи спасителни операции в банковия сектор.

Структура на Европейския Банков Съюз

Структурата на Банковия съюз е разпределена в четири основни направления:

1) В основата на Банковия съюз стои хармонизирането на правилата и правомощията на 28-те членки на ЕС. Единната нормативна рамка (Single Rulebook) представлява единен набор от правила, които ще спомогнат за сравнителния анализ и контрол върху различните национални банкови институции. Това е необходимо условие за третирането на основните банкови коефициенти за адекватност, ликвидност и тн. Единните правила са основа и за останалите стълбове на банковия съюз, като единния надзор, управлението на кризисни ситуации и по-ефективното гарантиране на банковите депозити.

2) Единният надзорен механизъм (Single Supervisory Mechanism) е най-критикуваният елемент от Банковия съюз. Основната идея е създаването на институция, която да извършва централизиран надзор над европейската банкова система. Европейската централна банка ще поеме тази отговорност. Тя ще трябва да създаде разширен и подобрен финансов надзор, с помощта на по-сериозен мащаб от правомощия и възможности за контрол. За първи път в историята на еврозоната ще се създаде толкова мощна наднационална регулация, която ще налага хармонизирани правила, норми и всеобхватен общ подход над цялата европейска банкова система.

Новата „свръх” банка влезе в своите нови правомощия на 4-ти ноември тази година. ЕЦБ ще следи 131 от най-големите кредитни институции в 19 държави, всички страни членки на еврозоната, заедно с Литва. Обхватът се равнява на 85% от банковите активи в еврозоната. Контролът над стабилността на банковите баланси ще включва и възможността за извънредни одити по всяко време от страна на ЕЦБ.

За първи път в историята на еврозоната ще се направи опит за детайлен качествен контрол върху работата на банковите институции. Има не малко негодувание от самата ЕЦБ, относно големия имиджов рисков при евентуален провал. Подобен сценарий може да доведе до силно разклащане на цялата парична система в Европа. ЕЦБ има задачата, в тясна кооперация с националните надзорни органи, да бди над коректността в оценките на банковите обезпечения, адекватността на банковите провизии, нивата на капиталовите и ликвидни коефициенти.

Горещите картофи в европейската банкова система съществуват, но техният мащаб и разпределение са неизвестни (поне за широката аудитория). Това бе основната причина ЕЦБ, с помощта на националните централни банки и одиторски компании, да проведе одит на активите и стрес тест за банковата устойчивост при различни икономически сценарии. Резултатите бяха анонсирани на 26-ти октомври и на пръв поглед изглеждаха притеснителни. В последствие обаче се видя, че капиталовият недостиг от 25 млрд. евро, към 2013г., е доста по-малък към днешна дата, около 10 млрд. евро. От 25-те "проблемни" банки само няколко имат по-осезаеми проблеми.

Адекватността на този стрес тест има огромна важност за ЕЦБ и ако ефективността му е като миналите три, то черните облаци над валутния съюз могат бързо да се сгъстят. Дали политическата същност на банковата проверка ще отстъпи място на финансовата прозрачност и радикалния прагматизъм? Дали зададените параметри на тестваните сценарии бяха адекватно избрани? Не е ли странно, че при негативния сценарий не бе заложена дефлация, при положение, че към септември, тази година, годишната инфлация е само 0.30%? Отговорите на тези въпроси, ще разберем в близко бъдеще.

Важно е да се подчертае, че бъдещите негативи от евентуално прикриване на истината ще се стоварят на плещите на ЕЦБ. Въпросът отново се свежда до това дали е политически възможно ЕЦБ да бъде напълно честна, дори и да знае, че ефектите от прикриването на дълбочината на проблемите ще се стоварят върху самата нея?

3) Централизираният подход при надзора е съпроводен и с централизиран подход при поемането на разходите при бъдещи банкови фалити. Според ЕК, няма как надзорът да се извършва на наднационално ниво, докато разходите при фалит да се поемат на национално ниво. Единният механизъм за преструктуриране (Single Resolution Mechanism) е набор от правила и процедури за осигуряване на взимане на плавни и гъвкави решения при банкови фалити, решения с възможно най-ниска цена за данъкоплатците и реалната икономика. Единният механизъм има за цел да подобри ефективността и ефикасността в случите на проблеми в международни банкови отношения, което е почти неизбежна практика в нееднородната европейска финансова система.

Основата за функционирането на този механизъм бе положена с Директивата за възстановяване и оздравяване на банкови институции (EU Bank Recovery and Resolution Directive). След включването на новата институционална рамка се цели възможността за по-систематично и ефективно решаване на процедурите по банкови фалити или преструктуриране.

Единният механизъм за преобразуване покрива банките, които попадат под единния надзор. При провал от страна на надзора и наличие на банков проблем единният механизъм за преобразуване ще реагира. Той ще се ръководи от Съвета по преструктурирането (Single Resolution Board), юридическо лице, което няма да е част от ЕЦБ. Финансирането ще е в ръцете на Фонда за преструктуриране (Single Resolution Fund). Размерът му трябва да достигне 55 млрд. евро в период от 8 години, генериран от банковия сектор. Основната му цел е ограничаване до минимум ползването на пари на данъкоплатците при преструктуриране или процедура по фалит на банкови институции.

Самата Европейска централна банка излезе със становище, че сумата е незначително малка в сравнение с мащабите на банковата система. И наистина тези 55 млрд. евро, които днес ги няма, са прах в очите. Нека си припомним, че само за Банкиа бяха налети 22,5 млрд. евро публични средства за нейното спасяване 2011-2012г. Отново се връщаме към моралния риск и истината, че всеки, който участва в банковия пазар трябва да носи своята отговорност. А големите страхове за системните рискове нека оставим за политическата трибуна.

4) Единната схема за гарантиране на депозитите (Deposit Guarantee Schemes) има за цел да възстановява определена сума от банковите депозити на клиентите на дадена банкова институция при изпадане във фалит. От гледна точка на депозантите това е частична или пълна защита на тяхната частна собственост, под формата на депозити. Бюрократите от Брюксел акцентират върху по-мащабната идея, а именно предотвратяването на верижна реакция, паника и системен риск за цялата система. На пръв поглед, това може да изглежда адекватен аргумент, но реално системата на банкиране с частични резерви няма как да се заздрави, чрез административно наложени нива на депозитно гарантиране.

Позицията на България …

След банковите вълнения у нас, въпросите за влизането на България в Банковия съюз и предприемането на стъпки за присъединяване към еврозоната се превърнаха във водещи. С оглед на политическите проблеми и казусът КТБ подобен път за развитие изглежда напълно логичен. Все пак, е важно да отчетем факта, че в Европа банковите проблеми изобщо не бяха и не са по-малки. Следователно, няма основание да считаме надзора, на запад от нас, като едва ли не безгрешен. Също така, дори да влезем под шапката на надзора на новата ЕЦБ, централната банка ще работи в тясно сътрудничество с БНБ, поради липса на количествено и качествено обезпечение на нужния експертен екип.

Авторско послание …

Икономическото развитие на Европа минава през стремеж, воля и осъзнаване на някои основни цели: постигане на ефективна конкуренция, по-малка правителствена намеса в икономиката, качествено образование … Оптимист съм, че това е постижимо, но трябва да сме наясно, че пътят е много бодлив и още по-тесен …

* Публикацията е част от свободно достъпния сборник "Визии за Европа: европейските приоритети през българския прочит". Целият сборник може да разгледате ТУК